ФРАНЦИЯ бр.4, стр.33, година IX 2002г.

Парижките музеи

Проф. Чавдар Попов

Френската столица несъмнено е един от най-значимите културни "топоси" на планетата. Онези, които изучават или просто се интересуват от история на изкуството, могат да бъдат задоволени напълно от парижките колекции и сбирки - на тях почти не им се налага да обикалят света, за да "покрият" географията и хронологията на паметници и събития от различни ширини и епохи. Обхватната панорама - от Музея на националните древности в Сен Жермен ан Ле до Музея за модерно изкуство на Париж или центъра "Жорж Помпиду" - е пред погледа на всички, които проявяват интерес към художественото наследство на човечеството.
Сред множеството най-разнообразни музеи се открояват три - Лувърът, музеят "Орсе" и центърът "Жорж Помпиду". В хронологичен план те частично се припокриват - докато Лувърът обхваща времето от Древния Изток до ХIХ век, "Орсе" е центриран върху френското изкуство от 1848-а (Втората република) до 1914 година (избухването на Първата световна война), центърът "Помпиду" (по-известен с популярното наименование "Бобур" по квартала, в който е построен) е посветен изцяло на художествената култура на ХХ век.
Лувърът, един от най-известните музеи в света, а може би и най-големият, е сложен комплекс, строен векове наред. През 1190 година върху място, наречено Лупара (оттук - Лувър), е построена крепост, която се преустройва в кралски дворци и резиденции, разширява се, за да достигне до днешния си вид на т. нар. Голям Лувър, оформен от проекта на архитектите Йонг Минг Пей и Майкъл Макари (1993) с прочутата пирамида в главния двор, която служи като основен комуникационен входен възел на целия комплекс. Дълго време съхраняващ кралските колекции, след революцията (1789) и след известна реорганизация, през 1793 година революционният Конвент отваря музея за широката публика. Пет дни се отделят за копистите, два дни за публиката и три за почивка и почистване на помещенията (според революционния календар седмицата има 10 дни).
При "Стария режим" в Лувъра в т. нар. Квадратен салон на всеки две години от 1751-ва са се устройвали периодични експозиции на членовете на Кралската художествена академия. Оттук - и наименованието "Салони" за тези изложби-отчети, което се е утвърдило впоследствие като нарицателно за едно от ретроградните течения в изкуството на ХIХ век - салонният академизъм.
Днес Лувърът е отворен непрекъснато (с изключение на един почивен ден - вторник) за посетители от цял свят. Той съчетава в себе си функциите на историко-археологически и художествен музей. Приспособяването на безчислените кралски помещения и покои, наредени на т. нар. анфиладен принцип (т. е. следващи едно след друго в линейна последователност) е условие както за подходящо тематично, така и за хронологично разпределение на огромните по обем колекции. Основните раздели на музея са следните: "Източни древности и ислямско изкуство", "Египет", "Гърция, Етрурия и Рим", "Скулптура" (от Средновековието до ХIХ век), "Предмети на изкуството" (от Средновековието до XIX век - реликварии, амулети, украшения, предмети на църковната утвар, корони, регалии, мебели, вътрешно обзавеждане, възстановки на кралски и императорски покои и т. н.), "Живопис", "Графични изкуства", "Изкуство на Океания, Азия, Африка и доколумбова Америка". Подробното вникване и детайлно разглеждане на всички тези богатства изисква месеци, а може би и години. Лувърът не е само музей, но и един от водещите изследователски институти във Франция в областта на археологията, историята на изкуството, музеологията с изключително интензивна научна и популяризаторска дейност.
Музеят "Орсе" също се помещава в сграда, допълнително адаптирана за днешните си специфични функции. В навечерието на Световното изложение в Париж (1900) на мястото на площад "Дворец Орсе" в центъра на Париж, недалеч от Лувъра, на левия бряг на Сена, се изгражда величествена гара. Тя е издържана в традициите на инженерно-архитектурното строителство на ХIХ век, по подобие на такива известни съоръжения като лондонския "Кристал Палас" (несъществуващ днес), Айфеловата кула, библиотеката "Сент Жьонвиев" в Париж, Бруклинския мост в Ню Йорк, павилионите на световните изложения в Лондон, Париж и Виена, демонстриращи навлизането не само на нови технологични и конструктивни възможности, но и на нова естетика.
Гарата функционира до Втората световна война, след което по различни причини постепенно загубва своето значение. През 1973 година Дирекцията на френските музеи планира приспособяването на сградата за нуждите на бъдещ музей на пластичните изкуства във Франция от втората половина на ХIХ век. На 1 декември 1986 година тогавашният президент Франсоа Митеран открива тържествено "Орсе".
Проектът и решението едновременно съхраняват в основни линии старата архитектурна среда и заедно с това я адаптират към експозиционните потребности. Централната част, подобно на кораба на катедрала, се извисява до най-високите нива на тавана и помества основната част на експозицията. Тя е на три равнища - първата част е на партера, втората - на най-горното ниво, а завършекът - на средното, "междинно" равнище. В залите, които и тук се разполагат на анфиладен принцип, са разместени около 4000 творби на живописта, скулптурата и декоративноприложните изкуства. Два са основните принципи, застъпени в експозицията. От една страна, това е подчертано мултидисциплинарният подход. Уредниците желаят да излязат извън тясното схващане и разбиране за изобразителното изкуство като изящно изкуство. Наред с картините и салонните скулптури посетителят може да види реконструкции на определени обществени и частни интериори от периода на Втората република, на стила "Ар нуво" около 1900 година, да разгледа архитектурни макети и детайли, урбанистични проекти, с една дума максимално пълно да реконструира за себе си средата, обстановката, духа на времето, в което са създавани творбите.
Другият основен принцип е полифоничното показване на различните направления и течения, с които е богато френското изкуство от втората половина на ХIХ век - от консервативния академизъм до модерните насоки (импресионизъм, постимпресионизъм, символизъм), минавайки през реализма и великолепните пейзажни постижения на т. нар. пленеристи (художниците от Барбизонската школа, които първи са започнали да рисуват непосредствено на открито, на пленер).
Най-сетне стигаме и до ХХ век. Онези, които биха искали да разберат по-добре случилото се в областта на художествената култура през току-що отминалото столетие, задължително трябва да посетят центъра "Жорж Помпиду". Отвън той прилича по-скоро на някакво модерно предприятие или на съвременен транспортен възел. Този ефект несъмнено е търсен специално. През 60-те години в Западна Европа се оформят и развиват тенденциите на т. нар. контракултура, която поставя под съмнение основни, считани дотогава неизменни постулати. Вместо класическото разбиране за културата като проста съвкупност от блага, ценности, произведения на изящното изкуство, достояние на определени класи и прослойки, сега се акцентира на антропологичния смисъл на културата, на нейното проникване и срастване с всекидневието на хиляди и милиони хора, с проявите на различни социални групи, традиционно "изключени" от културното потребление в класическото буржоазно общество. Културният факт започва да се възприема не само като картина, скулптура, паметник, поместени в храмовото пространство на музея, а като събитие, дейност, която гъвкаво прескача бариери и институции. Между другото през ХIХ век, период на упадък на традиционните религиозни вярвания, музеите, до голяма степен заменили катедралите, започват сами да се превръщат в своеобразни нови светски храмове...
Срещу това разбиране е насочена енергията на създателите на "Бобур". През 1969 година Жорж Помпиду, тогавашен президент на Франция, решава да създаде център, в който границите между отделните специалности, видове и професии да не са така подчертани и определени. Нещо повече - идеята е всеки жител и гост на френската столица свободно и по всяко време (естествено в рамките на работното време на центъра) да може да влиза, да обикаля и да се чувства естествено и свободно в пространството.
През 1971 година се организира международен конкурс, в резултат на който са представени 681 проекта от 49 страни. Утвърден е проектът на Ренцо Пиано и Ричард Роджърс. Липсва традиционното разбиране за фасади, оградени архитектурни пространства, затворени помещения, още по-малко за класически фронтони и колонади. Цялото се базира на функционалната взаимовръзка, откритите структури и динамичното свързване на различни комуникационни потоци в единство на утилитарни и визуални характеристики.
Центърът съдържа музей, зали за временни изложби, библиотека (абсолютно достъпна и безплатна), кинозали, помещения за концерти и спектакли, Институт за проучвания и координация, Акустика/Музика, център за дизайн, специални помещения за деца.
Музеят е разположен на две нива и съдържа около 1400 творби от 1905 година (най-ранните прояви на европейския авангард) до наши дни. Границата, условно разделяща модерното от съвременното изкуство, е приблизително 1960 година. Наред с произведенията на живописта, скулптурата и графиката, тук присъстват фотографии, каталози, извадки от списания и вестници, архитектурни проекти, предмети на дизайна, инсталации, видео. Колкото повече наближаваме днешния ден, толкова по-трудно става показването на художнически опуси, предназначени по принцип за немузейно пространство. Но това е вече друга тема...